Не-Таен дневник

 

 Дойде ми муза! Опитвам се да я хвана както дете лови светулки в мрака. Тъкмо да ми се изплъзне и току-виж се е появила на дланта ми, все още светеща. Ще пиша за това, което душата ми идентифицира като тягостно..

 Днес сутринта се събудих и бях посрещната от информационната вълна в социалните мрежи. Добре ме заля, както се случва всеки ден, само че днес някак успявах да съзра нещата на забавен кадър. Отдавна не ми се беше случвало – Колко вдъхновяващо! Забелязах социалния нетаен дневник от списъка с постижения, който всеки днес или повечето от нас споделят в социалните мрежи. Списък от неща, които сме постигнали, умения, които сме придобили и работни места, които сме посетили. Звучи хубаво, звучи успешно, но днес вътрешният ми глас изкрещя без дори да съм го питала болезнената истина. Изкрещя истината за това, че ние сме забравили какво е наистина да учиш, какво е наистина да твориш, какво е наистина да усещаш удоволствието от това да знаеш и да можеш – или поне ако някои от нас все още не са го забравили, този нетаен дневник ги тегли към забрава. Започнали сме да забравяме какво е да усещаш парещото вдъхновение от порива ти да научиш нещо просто защото е красиво, защото те обогатява! Да видиш съвършения резултат от усилието, което си положил. Да видиш красотата от това да се трудиш, воден от светлината на вътрешната искрица, която е нужно да гори, за да живееш истински. Заради този малък катарзис, който преживях днес, аз се замислих за себе си и достигнах до извода, че все по-малко с охота участвам в това състезание, в което всички устремено се борим. В тази битка, чийто критерий за участие не е красотата и удовлетворението от това да твориш, независимо под каква форма. Защото и метачът на улицата е творец, ако му идва отвътре да направи красива улицата, по която ти и аз минаваме. Не! Критерият тук е притежанието на сила да се пребориш във вечното състезание, което не стихва и неговата „най-голяма награда“, към която всички отчаяно се стремим е обричането на вечно нещастие дори и без да го осъзнаваме. И един списък от постижения в нетайния ти дневник! Какво голямо богатство, а?

 И така, истината е, че природата си казва думата и колкото и да опитваме да заглушим вътрешния й шепнещ гласец, тя е по-могъща от всичко, което създаваме с нашите ръце. Това е като да се опиташ да спреш водопада, който така естествено и непринудено разлива своята същност просто защото Е. Питам се – разумът помага ли ни да ЖИВЕЕМ в истинския смисъл на думата или всъщност ни вреди? С риск да не получа отговор на този въпрос, аз все пак го задавам дори и само на себе си. Надявам се днес поне във твоят личен таен дневник да написа нещо, което е напълно съобразно с твоята природа. Защото може и да не е днес, но тя все някога ще те залее точно както водопада залива земята без дори да я пита!