Кратко писмо, адресирано към теб, любов..

 

 Препускайки през препятствията от днешния ден, аз реших да се отбия за момент и да напиша няколко неща, които чакат да бъдат изречени. Въпреки лошите метеорологични условия в моята душа тези дни, днес все пак изгря слънце. За съжаление или не, бурята от вчера обхвана и твоята душа. Днес слънцето ми напомни да ти кажа, че не ми се иска да има буря и при теб, но ти веднъж каза, че аз съм част от теб. Съжалявам, но сякаш сме обречени да бъдем свързани някак, квантово, както обяснява и уравнението на Дирак – „това което се случва на едната система, ще продължава да влияе и на другата, независимо от разстоянието помежду им.“ 

 И да, колкото и съвестта да не ни позволява да гнетим другият човек с нашите демони, колкото и разума да ни крещи, че така не бива, все пак достоен притежател на титлата за победител остава така ранимото и крехко сърце. Докато пиша тези изречения, си мисля колко е ценно в нашите битки над самите нас да не забравяме едно голямо правило – винаги когато излезем от арената, да съумяваме да бъдем с една степен по-добри от момента, в който сме стъпили на нея. Защото силно вярвам, че човекът е способен сам себе си да гради и надгражда и в краят на битката да съумее да каже „Благодаря“ на другата част от него, която го допълва така прецизно. 

 Затова сега се обръщам към теб, любов.. Благодаря ти, че палиш искрицата в мен, благодаря, че я владееш и не позволяваш тя да изгори нито теб, нито мен, а просто силно да пламти.