Белият лист

 Отдавна не се бях срещала с белия лист. Понякога се чудя защо. Сещам се за него на моменти, после се разсейвам с нещо не толкова важно или се отказвам да се доближа до него, защото ме боли, когато сме заедно. И този път е така, но реших да не бягам от себе си и отново да се срещнем. Тук съм, защото ми е тъжно. Може да ми е обиден, че идвам тук при него само когато не съм много усмихната. Но пък ми прави впечатление, че винаги ми прощава и ме слуша, сякаш за него няма значение, че в радостните ми моменти го забравям. Колко безусловно уважение! Възхищавам му се! Понякога ми се иска и аз да съм като него - толкова неизискваща, толкова успокояваща другите, толкова лесно прощаваща, дори нямаща нужда от прошка, защото съм безусловно приемаща.
 Но после се сещам, че съм човек. Човек, който понякога не е много добър към другите, после обвиняващ се за отношението си. Човек, искащ да бъде добър без да укорява, без да съди, да обича предимно да дава и да не иска толкова да получава. Защото са ме учили, че когато повече даваш, не ти е нужно дори да получаваш, защото доброто се връща без да го търсиш и без да го искаш - защото даващият винаги е щастлив. Но се чудя -  защо понякога не успявам да бъда така добра както ми се иска? Защо забравям кое е истински ценно и се стремя към на пръв поглед онези неща, които само блестят, но всъщност отвътре не са красиви? Защо забравям да благодаря за обичта на близките ми, да благодаря за това, че имам нещата, които имам?
 Направи ми впечатление, че дори в тези времена, в които разполагаме със свободни 24 часа в денонощието, отново често не можем да си разпределим качествено времето и да отделим дори 3 секунди, за да кажем думата "Благодаря". Да, защото да я изречем, са нужни точно толкова! А вместо това четем новини за обстановката около нас, гледаме как известните личности прекарват време с близките си вкъщи, четем конспиративни теории и ги обсъждаме, но сетихме ли се да си "откраднем" 3 секунди от свободното си време, за да изречем дори само наум тази красива дума? За нещата около нас, които ни правят истински щастливи и за хората, които са с нас и със, и без извънредно положение. Тези хора около нас, които ни обичат извънредно. Които ни дават без да искат да взимат.
 Обръщам се към белия лист, за му благодаря, че винаги ми напомня за тези на пръв поглед малки, но ценни неща. Благодаря му, че срещата ми с него винаги ми напомня да погледна към тях. Напомня ми за поривът на дълбоката ми същност. Там, където няма его, няма излишна суета. Този порив ме връща към желанието ми да съм повече даваща. Дори да се случва предимно тогава, когато е по-тъжно, вече зная, че и тъгата е точно толкова стойностна, колкото е и щастието.