Към себе си

 Странно нещо е човешкото същество, мисля си..                                                                           

Оплакваме се често за нещата от ежедневието. Все нещо не ни достига. Ако ни бъде предоставена  луната, ще искаме слънцето. Aко имаме слънцето, ще искаме звездите. Днес си мислих за моя живот преди 10 години.. Сетих се за един определен момент и си помислих колко беше красив. Спомням си го с красиви чувства.. Помислих си колко ми липсва този момент. И се чудя.. Дали наистина тогава всичко беше красиво, розово, безгрижно.. или това е илюзия на моята паметова следа? Дали наистина моментът е бил толкова светъл, чист, както е запаметен в моето съзнание или паметта ми го пресъздава като такъв, в сегашния, настоящ момент? Мисля си как често живеем в миналото, друг път в бъдещето и май още по-често пропускаме да заживеем в настоящето. Дали човешката природа е устроена така, че да препуска през спомени и да насочва вниманието си в бъдещето, с цел да планира нещо или пък да се успокои, че утре ще е по-добре, че утре ще ни бъде по-лесно, по-красиво, по-спокойно? Чудя се, ако това наше качество ни е дадено от природата, би трябвало да бъде с някаква цел. Но каква би могло да бъде целта да не живеем днес, тук и сега, след като единствения момент, който имаме наистина, е само сегашния. Дали това е дефект в човешкото мислене или има някаква цел? Науката казва, че ние сме склонни да забравяме лошите спомени и да запаметяваме само добрите, което означава, че бягаме в миналото, за да се успокоим в настоящият момент. Но не можем ли да създадем красота и днес, и сега? И дали все пак не сме ние творците на своя свят? Нямаме ли четка, с която да нарисуваме цветни багри в настоящата рисунка на живота?

 След известно време, прекарано в размисли, осъзнах нещо.. Четка и боички има всеки от нас. Само трябва да се научим да ги използваме.